Любов и омраза
Умберто Еко:
" През последните години съм писал за расизма, психическото конструиране на врага и политическата функционалност на изразяването на ненавист към „ другите “ или пренебрежение към концепцията за многообразие. Смятах, че съм споделил всичко, което имам да кажа по въпроса, само че неотдавна разговарях с моя другар Томас Стаудер и се появиха няколко нови неща – или най-малко бяха нови за мен. Беше един от тези диалози, след които човек не може да си спомни напълно тъкмо кой какво е споделил, само че заключенията ни съвпадаха.
Хората са склонни да демонстрират едно много пред-Сократово незнание, като преглеждат любовта и омразата като две противоположности – нужни и симетрични други възможности една на друга. Иначе казано, в случай че не обичаме нещо, би трябвало да го ненавиждаме и противоположното. В реалност обаче е явно, че сред двата полюса има безпределно доста фини нюанси. Дори в случай че използваме тези термини в преносен смисъл, фактът, че аз обичам пица, само че не съм вманиачен по суши, не значи, че ненавиждам суши – просто го одобрявам по-малко от пицата. Фактът, че обичам някого, не значи, че ненавиждам всички останали; противоположността на любовта по-скоро е безразличието. Аз обичам децата си, само че водачът на таксито, което повиках преди няколко часа, ми е апатичен.
Но въпросът е в това, че някои типове обич са изолиращи, извънредни. Ако съм бясно влюбен в една жена, аз чакам и тя да обича мен, само че не и други (или най-малко не по същия начин). Аналогично, майката изпитва гореща обич към децата си и желае те също да изпитват специфична обич към нея, само че в никакъв случай няма да се почувства длъжна да обича децата на други хора със същата мощ. Следователно, любовта е по своему егоистична, изборна и завладяваща.
Разбира се, има я онази заповед, която ни подрежда да „ обичаме “ ближните си – всичките 7 милиарда – по този начин, както обичаме себе си. На процедура обаче тази заповед по-скоро ни предизвиква да не ненавиждаме никого; даже тя не чака от нас да обичаме непознатите по същия метод, по който обичаме родителите или внуците си.
Аз обичам внука си повече от, да кажем, някой ловджия на тюлени, който не познавам. Това не значи, че за мен няма да има никакво значение, в случай че някой човек от другата страна на земното кълбо почине, само че гибелта на баба ми постоянно ще ме накара да изпитвам по-силни усеща от гибелта на някой чужд.
Омразата, въпреки това, може да бъде колективна; в действителност, изключително при тоталитарните режими, тя наложително е групова. Когато бях дете, фашистката партия ме караше да ненавиждам всички синове на Албиона и всяка вечер по радиото Марио Апелиус декламираше ритуалната си фраза „ И дано Бог прокълне англичаните “. Точно това желаят диктаторите и популистите – както и религиите, в по-фундаменталистките си фракции – тъй като омразата към един общ зложелател сплотява хората и ги кара да горят с еднакъв огън.
Любовта стопля сърцето на човек единствено във връзка с няколко определени хора; омразата стопля сърцата на всички от едната страна на разграничителната линия и може да активизира една група от хора да дискриминира милиони други: цяла нация, етническа група, хора с друг цвят на кожата или хора, които приказват на друг език. Един италианец-расист е кадърен да ненавижда всички албанци, румънци или роми. Умберто Боси, водачът на италианската партия „ Северна Лига “, ненавижда всички италианци от Юга (а защото заплатата му идва, най-малко частично, от налозите на южняците, това в действителност е шедьовър на злобата, тъй като сплотява омразата с удоволствието от гаврата). Когато беше министър-председател, Силвио Берлускони не криеше, че ненавижда съдиите, и искаше от италианския народ да прави същото – както и да ненавижда всички комунисти, даже в случай че това означаваше да си фантазира съществуването им тук-там, където към този момент ги нямаше. "
Прочетете целия текст в Мениджър Нюз.
